Никола Митев, мениджърът по комуникациите, изрази съжаление, че е бил член на ЦСКА.

Никола Митев стоеше на трибуната, ръцете му се бяха впили в ръба ѝ, докато фотоапаратите щракаха, а шумът в залата се усилваше като прилив. Помещението бе пълно — журналисти, бивши колеги и фенове, всички чакаха да чуят защо някогашният горд мениджър „Връзки с обществеността“ на ЦСКА е свикал тази пресконференция.

Той прочисти гърлото си, очите му обходиха събралите се. Гласът му, когато най-накрая заговори, бе твърд, но носеше тежестта на години мълчание.

„Искам да говоря открито днес,“ започна той. „Идва момент в кариерата на всеки човек, когато трябва да се изправи пред своите избори, пред институциите, които е подкрепял, и пред наследството, което оставя след себе си. За мен този момент настъпи.“

В залата настъпи тишина.

„Съжалявам, че бях част от ЦСКА.“

Чуха се въздишки – някои приглушени, други рязки – които пробягаха из множеството. Логото на легендарния български футболен клуб стоеше зад него на огромен транспарант, а червената звезда сега изглеждаше повече като сянка, отколкото като символ.

„Не е лесно да го кажа,“ продължи Никола. „Присъединих се към ЦСКА с гордост, както много други преди мен. Вярвах във визията, в историята, в страстта. Вярвах в силата на спорта да обединява и вдъхновява. Но през годините станах свидетел на друга реалност — култура на мълчание, на компромиси, на поставяне на имиджа пред истината.“

Репортерите трескаво си водеха бележки. Няколко вдигнаха ръце. Той ги спря с лек жест.

„Няма да влизам в подробности тук. Това е тема за друг разговор. Но ще кажа следното: мълчах твърде дълго. Формулирах послания, които не отразяваха истината. Гледах как клубът защитава интереси, които нямаха нищо общо с футбола и всичко общо с властта.“

Гласът на Никола леко потрепери. Отпи глътка вода и погледна директно към камерите.

„Това не е обвинение към феновете — никога към феновете. Вие сте душата на ЦСКА. Но не мога повече да нося този червен знак, без да призная какво ми е коствал. Моите ценности, доверието към мен, сънят ми.“

Той слезе от трибуната, пренебрегвайки дъжда от въпроси, които се изсипаха след него. Докато излизаше от залата, покрай стенописите с великите играчи от златните години на клуба, усети как му